Групата
Анджела Родел
Гриша Маникатов
Емануил А. Видински
Иван
Вълев
Иван Христов
Петър Чухов
Новини
Концерти
Музика
Поезия
Галерия
Медии
Връзки
Контакти
|
Бдин
Издателство "Жанет-45", Пловдив, 2004 |
Съдържание
|
Бдин
И... няма време!
Или има нямо време!
А. Илков
...защото
бягството от думите е лесно
а как ще се спасим от онова
което премълчаваме...
Г.
Господинов
Мила мамо,
аз умрях,
но не отидох във Рая,
а пристигнах във Бдин.
Пощальонът,
на своята ръждива “Украйна”,
често минава,
така че противно на всички закони
ще имаш вести
от мен.
Честно да ти кажа
и тук не постигнах много,
понеже не знам езици.
Останах поет.
Но да си поет сред неми
е все едно да си гробар
в Отвъдното.
(Между другото,
видях гроба на Левски и Ботев.)
Моите връстници
отдавна станаха класици,
а аз люпя семки
на ръба на Канона.
Иначе, паса овцете на Царя
и така си изкарвам прехраната.
Срещнах два вида хора.
Едните викаха –
“Оттук ще мине лехата!”
Другите викаха –
“Оттам ще мине лехата!”
Бях раздвоен,
седях по средата.
Върху мен
се изля водата.
Както преди,
нямам другари.
Ходя сам на брега на реката.
Гледам нагоре,
чакам да донесе
я някой скрин,
я някое кандило
или гнездо, което да свия,
или да срещна жената,
която обичам
Както си вървях
край реката,
изведнъж видях
камък във тревата.
Отмахнах кръглите очила
и се наведох да прочета:
“Тук лежи един поет,
талантлив за пет.
Христов го наричаха,
всички го обичаха.
Той размесва времената
сякаш дяла със теслата.
На словесния Балкан баира
е за неговата лира.
Музи покрай него много,
но поезията малко.
Ако го погледнеш строго,
ще си кажеш – “жалко”!
Ти, критико благороден,
виж таланта самороден,
че по дух и по стил
той биде Един,
но за беда
замина за Бдин.”
Мили татко,
вярвам, че ти
си във Рая
и така като
ме гледаш отгоре,
моля те,
запали
в райската църква
една свещ за мене,
защото тук при нас
долу
едните събориха
църквите,
а пък
другите убиха
душите
Трябва
да си мислим
за добри неща,
за добри
и хубави неща.
Понякога,
изпреварвам
времето.
Понякога,
чувам Глас:
“Почакай,
не бързай,
Иване,
когато скоростта
на протичане
надхвърли
човешките измерения,
тя е равна
на нула.”
Навярно
преживелите стрес
са склонни към
лоши мисли.
Не знам
историците
как измерват
времето,
но знам
как се остарява
за една секунда
с двайсет години.
“Почакай,
не бързай
Иване...”
Трябва
да си мислим
за добри неща
и знам,
че те ще ни се
случат
Сметището в Бдин
има това свойство,
че никога не свършва.
Откога вървя, вървя, вървя…
То е начало и край,
безкраен хоризонт на очакване.
Тук може да се види всичко:
от парчета пластмаса
до изрезки от стари вестници,
непотребни билети за влак,
снимки на непознати момичета,
сакати детски кончета,
бутилки Coca-cola,
бюстове на Ленин и Сталин,
използвани презервативи,
счупени и пречупени кръстове,
книги от Марко през Маркс до Маркес,
полумесец до сърп и чук…
Понякога срещам
и други поети,
но те говорят чужди езици
и принадлежат към
чужди литератури,
така че не можем
да осъществим контакт.
Понякога лягам
в някой кашон
и се чувствам
като дете
в утроба,
сънувам, че летя…
Понякога сметището
е топло и диша.
Понякога си мисля,
че хората тук
живеят като прелетни
птици –
от Север на Юг,
от топло към студ
и обратно.
Така на всеки
четирсет години.
Пуша един фас
и нямам
къде да го хвърля
Обичам да се разхождам
и да дишам чист въздух,
привечер, в градината,
сред пенсионери,
влюбени
и наркомани,
сред онези, дето
нямат бъдеще
Понякога
привечер
се спирам
на моста
и твоят
образ
ми изглежда
огромен
огромен
като самата
река
Понякога срещам
и други поети,
но всеки живее
във своето време,
така че не можем
да осъществим контакт.
Веднъж срещнах един поет
и исках да му разкажа
как бих искал да живея
по времето на Ренесанса
или пък, Възраждането…
Исках да му разкажа
за приликата между
женското тяло и
бутилката Coca-cola,
за това как една нощ
сънувах, че една от
кариатидите на Акропола
се откъсва и тръгва към мен.
Когато се събудих,
бях прегърнал бутилка Cola.
Но той каза,
че живее в Средновековието
и че за него
жената е Изчадие Адово,
и с това разговорът ни
приключи.
Аз стоях на балкона,
пуших и се радвах
на шума на трамваите.
Срещах с усмивка
хората,
хранех птиците
с вчерашен хляб.
Отгледах в саксиите
красиви цветя,
поливах ги
с жива вода.
Стоплих в сърцето си
жежкия камък,
но когато се обърнах,
насреща ми
зид.
Под своя дъждобран
той не признава
лято есен зима
продава книги
на своя кораб
сам сред океан
от хора,
а корабът му –
пишеща машина
разбира се
се казва “Чехов”
Не знам дали е
стар хипар
или пъдар
на вишневи
градини
Но днес видях
самия Чехов
да му смига
и да го пита
има ли на Тушков
книга
хру хру хру
хръ хръ хръ
хра хра хра
хре хре хре
хри хри хри
хри хри хри
хре хре хре
хра хра хра
хръ хръ хръ
хру хру хру
“…сън е бил, сън е бил тихият двор,
сън са били белоцветните вишни!”
Помниш ли, помниш ли...
Писането е добър лек
против самотата.
Говориш в тъмното
все едно някой те чака.
Помниш ли...
Онази вечер,
беше мъчително...
Много дълго и нямо време
капе
капка
по капка
в канала
Беше дъжд или сняг
беше дъх
по стъклата
Аз тогава
слушах дълго
Албинони,
мъчително дълго
и понеже по-късно разбрах,
че Биологията е по-силна
от смисъла
се натъпках с антибиотици.
Стори ми се,
че вече съм мъртъв,
но се събудих...
Преминаването Отвъд
е толкова леко –
въпрос на ъгъл на светлината
щрак и
майка ми с разбити устни –
баща ми
щрак
баща ми пребива сестра ми
щрак
идва моя ред
щрак
баща ми – инфарктът
Преминаването Отвъд
е толкова леко
Понякога си мисля –
за какво беше
всичко това?
Помниш ли?
Спи вечната вода, безбрежната
вода – бездънна,
безсънните ни клепки ще обори,
ще ни целуне в устните безмълвни.
Спи вечната вода, бездънната
вода – безбрежна,
челата морни ще обнажи,
ще приласкае тръпните тела.
Предвечната вода, всевечната
вода – кристална,
тъй както камъка
стопява тя –
превръща в пара
неговия Ангел
Любима,
пиша ти
от град, който
не ти пожелавам
да посетиш.
Нощта тук
е карминено-черна.
Ако се докоснеш
до някого,
в миг се обръща
на прах.
Впрочем,
не помня
да се е съмвало.
Разхождам се
често из калните
улици,
ням и самотен,
а сърцето ми
крещи
в студената есен:
Въздух! Повече въздух!
Всъщност,
това е град
за изгнаници.
Иначе,
постоянната непроменимост
се оказа моя
постоянна черта.
Лекарят каза:
“Не знам точно,
кое е по-добре
за човек:
да се удави
в мътна река
или да се хвърли
през балкона.”
Все още съм
неизлечимо болен
и продължавам
да чувам гласове,
нощем.
Днес,
докато
пуших,
чух гласа
на една изящна
поетеса
(разбирай:
класическа ваза):
“Не ми върши работа”
“Не ми върши работа”
Но, госпожо,
бихте ли желали
да чуете моята
музика...
“Този Шопен
е толкова интимен,
душата му трябва
да се възкресява
само за приятели”
Светлината
преминава
през мен
като през
кристална
чаша.
Измих прозорците,
сипах и чая...
Стоя тук
и те чакам, безполезен,
изпълнен с мълчание...
Бих искал
да възкреся
душата на Шопен,
само за теб...
Не ми върши работа
Не ми върши работа
1.
Виж
клонката
с разлистения цвят
е натежала,
навежда се да пие от реката.
Сега е толкоз тихо,
да, сега е толкоз тихо,
но теб те няма,
да, Иване,
теб те няма...
Виж
нивата
отдавна зажадняла
с напукана снага,
разтваря се да пие от небето.
Сега е толкоз тихо,
да, сега е толкоз тихо,
но теб те няма,
да, Иване,
теб те няма...
Виж
гроздето
горчиво
с черен цвят,
откъсва се и тупва на земята.
Сега е толкоз тихо,
да, сега е толкоз тихо,
но теб те няма,
да, Иване,
теб те няма...
Виж
пурпурния сняг,
целува нежно
и обгръща
реката като топла дреха.
Сега е толкоз тихо,
да, сега е толкоз тихо,
но теб те няма,
да, Иване,
теб те няма...
2.
Аз паднах, майко,
аз съм мъртъв,
но помня
времето когато
ме хранеше със
мляко
и вишнев цвят,
и вишнев цвят.
Сега съм мъртъв, майко,
аз съм паднал,
но бих издраскал
с нокти по стената:
“Отличниците да го духат!!!”
Аз паднах, майко,
аз съм мъртъв,
баща ми,
нощем,
качваше се по брезите
и хвърляше по влака
яйца от сврака,
яйца от сврака
(и бе изключен, майко,
от пионерската организация).
Сега съм мъртъв, майко,
аз съм паднал,
но бих издраскал
с нокти по стената:
“Отличниците да го духат!!!”
Аз паднах, майко,
аз съм мъртъв,
но помня
времето, когато
главата си измих
и после я разбих
о жълтите павета...
о, жълтите павета...
Сега съм мъртъв, майко,
аз съм паднал,
но бих издраскал
с нокти по стената:
“Отличниците да го духат!!!”
В какво се изразява
банановата република?
Бананите стоят високо,
а маймуните – ниско!
Маймуните стоят и чакат.
Един банан се откъсва и пада!
Друг пък не пада!
И всичко това
при минусови температури
Сбогом, приятелю!
Чака те борба -
за жилището,
в което ще живееш
като наемател,
за жената,
която все изневерява,
за бъдещето,
което ни е забравило.
Аз оставам.
Реката
се влива в морето,
морето
се влива в океана,
локвите
помътняват и пресъхват.
Главите тегнат в немара,
устата се обръща в яма,
придобиват горчив вкус думите.
Животът ни тече
като куха оргия.
Твоят кораб те чака!
Сбогом,
до другия бряг
“Къде отиваме, момчета?”
“На върха, Джони!”
“А къде е той, момчета?”
“От най-високото – малко
по-нагоре.”
(бдинска народна песен)
Всеки ден,
като слизам от трамвая
в квартала за безнадеждни,
наречен не случайно “Надежда”,
срещам Джон Ленън:
Добър ден, Джони!
Добър ден, сър!
Как си, Джони?
Благодаря, добре, сър!
Все с това бледо английско лице,
все с тези очила и коса –
Джон Ленън живее в “Надежда”
и продава велосипеди.
Всеки ден:
Добър ден, Джони!
Добър ден, сър!
Как си, Джони?
Благодаря, добре, сър!
Да, Джон,
тук няма опасност
да връхлети някой луд
и да стреля
|
Припев:
|
Аз сега си тръгвам,
идва вече мрака
нема тука вече
некой да ме чака
|
|
Хор: |
Едно напред, две
назад
това е законът
и после – отзад...
|
|
Запевач: |
Сбогом, сбогом
градски курви
с глави тесни
и широки вулви.
Сбогом, сбогом
маргинали,
пияници тъпи
от крайните квартали
|
|
Припев: |
Аз сега си тръгвам,
идва вече мрака
нема тука вече
некой да ме чака
|
|
Хор: |
Едно напред, две
назад
това е законът
и после – отзад...
|
|
Запевач: |
Сбогом, сбогом
гладни псета
псевдо-интелектуалци
с мозъци павета
Сбогом, сбогом
педераси
останали без майка
сънувайки баща си
|
|
Припев: |
Аз сега си тръгвам,
идва вече мрака
нема тука вече
некой да ме чака
|
|
Хор: |
Едно напред, две
назад
това е законът
и после – отзад...
|
|
Запевач: |
Сбогом, сбогом
“комунисти”
с помисли мръсни
и задници чисти
Сбогом, сбогом
и на тебе, царю честити,
сред царедворци верни
да си доживееш дните
|
|
Припев: |
Аз сега си тръгвам,
тръгвам към реката
нема никой вече
идва вече мрака
|
Ти, навярно,
сега се разхождаш,
сложил ръце
в джобовете,
в онзи град,
по-голям от
цялата ни държава,
и някъде сред
грохота на метра
и асансьори,
сред блясъка на витрини
и реклами
глъхне
нашата музика...
Навярно и ти
си самотен,
както преди,
навярно и ти
си чужденец
в собствената
си страна...
Но как един уокмен
може да бъде
пробив
в пространството
и колкото е
по-голямо разстоянието,
е толкова
по-незначително.
Ние с теб
живяхме анонимно,
вслушани в собствените
си гласове,
вгледани в собствените
си лица...
Аз сега
стоя в голямата
бяла стая,
ням и самотен,
изпълнен с мълчание,
и ти пиша,
макар че ти
отдавна знаеш
всичко това:
Напразно
свети над нас,
приятелю,
огромната брадва
на времето
Днес,
18 март,
беше слънчев
пролетен
ден.
Днес,
никой
никого
не уби,
никой
никого
не обиди.
Влязох
в църквата
да се помоля
и чух
гласовете
на всички
мъртви.
Заваля
дъжд
от очите
на Бог
Мили татко,
ти навярно
гледаш отгоре
и виждаш
как аз станах
за смях
на глупците,
как ме разхождат
по стъгдите
във клетка
с надпис –
“Свободен”,
как усърдно
се уча
да продавам
златни монети
за жълти стотинки...
Сега
пътувам в трамвая
студен като
гробница
и се чувствам,
сякаш току-що
излязъл
от някаква
болница...
Не тъжи,
исках само
това да ти кажа
Боре,
в литвестника
попаднах на твоя
снимка.
Как държиш
една икона.
Ти приличаш
поразително
на баща ми.
Аз изгубих
много родини.
Прахосах много
любови.
В Свободата
ударих на камък.
Но аз дишам
дишам
дишам,
а тебе
те има.
Мила, аз платих
с черен дроб
и далак
чувството за свобода.
Глупак! –
биха казали
умните.
Глупак! –
биха казали
мъдрите.
Мила, аз платих
с черен дроб
и далак
чувството на любов.
Глупак! –
биха казали
умните.
Глупак! –
биха казали
мъдрите.
Но това чувство
си струва...
Но това чувство
си струва
Кален пейзаж
сняг
вишнев цвят
сняг
вишнев цвят
сняг
Поривът към смъртта
нагонът към самоунищожението
Навярно и ние
трябва да убием
това,
което бяхме,
за да се роди
това,
което не сме...
Навярно
повод за
“Революцията”
е взаимното
неразбиране...
Аз сега си тръгвам.
Зад мен остават
посивели лица
на сгради
и хора
с посивели фасади.
Някъде там,
сред азиатските
груби ръце
глъхне
бедното нежно
сърце
на Беца –
бивша студентка –
история.
А ето и реката.
Оттам долитат
гласовете
на неразбрани
поети:
На оня,
прострелян в сърцето,
на оня,
изпил смъртоносна отрова,
на оня,
макар едноок,
удушен при това...
“Онанисти!!!”
Ще каже госпожата
отляво.
“Не! Комунисти!!!”
Ще каже господинът
отдясно.
Аз сега си
тръгвам
оттук!
Сбогом!!!
Бълбук!!!
Бълбук!!!
Бълбук
Тези
и други текстове можете да прочетете
тук. |
